Tweet
А, густо, но е бая дълго, ще видя, дали ще го научат 
Това пак е от Алиса, ама си няма пряко заглавие:
/Луис Карол/
Ще ти, разкажа туй, което мога,
и разказът не ще да е голям.
Видях аз старец във дълбока старост,
приседнал сгърбен на един стобор.
— Ти кой си, о, старик? — запитах строго. —
И от какво прехранваш се, кажи! —
и отговорът мина през главата ми,
както вода минава през решето.
Той каза: — Пеперуди аз ловя,
които спят по класовете житни; —
от тях приготвям банички с месо,
по улиците ги продавам лесно.
Продавам ги на хора — каза той, —
които плуват в бурните морета.
По този начин хляба си изкарвам.
За бога, подарете две пари.
Но аз замислях умен план,
със който мустаците да боядисвам жълти
и да ги крия зад ветрило пъстро,
да ги не вижда никой в нощ и ден.
И без да мога аз да отговоря на туй,
което старецът каза, извиках:
— Хайде, казвай как живееш! —
и пляснах го по голата глава.
Със нежен глас той разказа поде пак
и каза: — Вярно, имам начин аз:
намеря ли планински ручей хладен,
запалвам го и гледам как гори.
От него правят после туй,
което наричат чисто масло за коси.
По две пари на мен ми дават
само за моя труд, за моите дела.
Но аз измислях начин бърз и чуден
да угоявам хората така,
че те да стават всеки ден по-тлъсти,
по-пълни, по-дебели, без пари.
Разтърсих го добре назад-напред,
лицето му докато посиня.
— Я казвай, как живееш! — аз извиках. —
И как я караш ти на този свят?
Той каза: — Аз ловя очи на риби
сред гъсти, буйни храсти и треви,
преработвам ги в копчета за дрехи
във тихата, безлунна, тъмна нощ.
Не ги продавам за блестящо злато,
нито за звънки сребърни пари,
продавам ги за медни две грошлета
и девет скоро с тях печеля аз.
Друг път копая пресни кифли с масло,
или залагам примки за хайвер.
Понявга ровя хълмове тревисти,
намирам от файтони колела.
Тъй някак си — той ми намигна леко —
печеля аз богатство и пари.
И с радост бих си пийнал, господарю,
за здравето ви чашки две и три.
Тоз път го чух, защото тъкмо вече
привършил бях аз плана си велик —
да пазя от ръжда мостове яки,
във вино като ги сваря за миг.
Благодарих му много аз, задето
ми каза как изкарва си пари
и главно, че готов е да си пийне
за здравето ми чашки две и три.
И днес, когато аз случайно пъхна
в лепилото големия си пръст
или глупашки десен крак напъхам
в обувка лява, остра като шип,
или пък на крака ми падне
страшно голяма тежест, камък или чук,
аз се разплаквам, тъй като си спомням
за оня старец непознат.
Със нежен израз, бавен говор,
с коси по-бели от снега,
с лице като на черна врана,
с очи от пламък или дим.
Разсеян в свойта тежка гора*
люлеещ се насам-натам,
мърморещ нещо неразбрано,
суетата пълни със тесто.
И който като вол сумтеше
в оназ далечна чудна вечер —
старик на дървен, стар стобор
*гоpа e мъка, гpижа а не гоpа с дъpвета, за пояснение де
Това пак е от Алиса, ама си няма пряко заглавие:
/Луис Карол/
Ще ти, разкажа туй, което мога,
и разказът не ще да е голям.
Видях аз старец във дълбока старост,
приседнал сгърбен на един стобор.
— Ти кой си, о, старик? — запитах строго. —
И от какво прехранваш се, кажи! —
и отговорът мина през главата ми,
както вода минава през решето.
Той каза: — Пеперуди аз ловя,
които спят по класовете житни; —
от тях приготвям банички с месо,
по улиците ги продавам лесно.
Продавам ги на хора — каза той, —
които плуват в бурните морета.
По този начин хляба си изкарвам.
За бога, подарете две пари.
Но аз замислях умен план,
със който мустаците да боядисвам жълти
и да ги крия зад ветрило пъстро,
да ги не вижда никой в нощ и ден.
И без да мога аз да отговоря на туй,
което старецът каза, извиках:
— Хайде, казвай как живееш! —
и пляснах го по голата глава.
Със нежен глас той разказа поде пак
и каза: — Вярно, имам начин аз:
намеря ли планински ручей хладен,
запалвам го и гледам как гори.
От него правят после туй,
което наричат чисто масло за коси.
По две пари на мен ми дават
само за моя труд, за моите дела.
Но аз измислях начин бърз и чуден
да угоявам хората така,
че те да стават всеки ден по-тлъсти,
по-пълни, по-дебели, без пари.
Разтърсих го добре назад-напред,
лицето му докато посиня.
— Я казвай, как живееш! — аз извиках. —
И как я караш ти на този свят?
Той каза: — Аз ловя очи на риби
сред гъсти, буйни храсти и треви,
преработвам ги в копчета за дрехи
във тихата, безлунна, тъмна нощ.
Не ги продавам за блестящо злато,
нито за звънки сребърни пари,
продавам ги за медни две грошлета
и девет скоро с тях печеля аз.
Друг път копая пресни кифли с масло,
или залагам примки за хайвер.
Понявга ровя хълмове тревисти,
намирам от файтони колела.
Тъй някак си — той ми намигна леко —
печеля аз богатство и пари.
И с радост бих си пийнал, господарю,
за здравето ви чашки две и три.
Тоз път го чух, защото тъкмо вече
привършил бях аз плана си велик —
да пазя от ръжда мостове яки,
във вино като ги сваря за миг.
Благодарих му много аз, задето
ми каза как изкарва си пари
и главно, че готов е да си пийне
за здравето ми чашки две и три.
И днес, когато аз случайно пъхна
в лепилото големия си пръст
или глупашки десен крак напъхам
в обувка лява, остра като шип,
или пък на крака ми падне
страшно голяма тежест, камък или чук,
аз се разплаквам, тъй като си спомням
за оня старец непознат.
Със нежен израз, бавен говор,
с коси по-бели от снега,
с лице като на черна врана,
с очи от пламък или дим.
Разсеян в свойта тежка гора*
люлеещ се насам-натам,
мърморещ нещо неразбрано,
суетата пълни със тесто.
И който като вол сумтеше
в оназ далечна чудна вечер —
старик на дървен, стар стобор
*гоpа e мъка, гpижа а не гоpа с дъpвета, за пояснение де
Член на клуба
.::se la vita fosse eterna..! tu per chi vivresti ?::.
Comment